view_headlineВойна вместо любов

Когато Старицата на Стареца ( Баба Мошулуй ), бившата богиня на любовта от други времена, бърка любовта с войната, имаме тази планетарна ситуация. Обикновено в сътворението имаме тази ситуация само на изхода от нощта на Великата година – тоест на изхода от Ада и входа в Рая – където Белият Заек на нощта, прекарал цяла вечност в предишната си нощ от 2400 години, се събужда пред забавна реалност. Тя не знае какво е любовта, нищо освен бунт. И така в сътворението се ражда война.

Концепцията за любовта на изхода от Ада е интересна, особено от женската гледна точка на Старицата на Стареца. Въпреки външната си магия, тя се чувства безсилна поради вътрешната грозота, отразена от перспективата на Стареца. Това поражда в нея чувство за несправедливост и неравенство – което, очевидно, може да доведе само до война.

Към тази война, която продължаваме да чувстваме в творението. Към тази омраза и чувство за атака на ниво творение. Всичко това, защото в арсенала на великата вещица на творението понятието за любов не е съществувало от много епохи.

В този час се чудя: ако Старицата на Стареца не познава любовта, тогава кой изпълнява тази роля на любов на тази спяща планета? Мисля, че може би тази липса на разбиране за любовта може да роди само нейната противоположност – тоест, в този случай на божествено несъединение, война. Означава ли това, че съюзът би донесъл планетарна любов?

Спомням си какво каза Старицата на Стареца в една публикация: че тя връща времето назад и, поради значението на това магьосничество – което би означавало повторение на двете ѝ епохи до следващия преходен период – ние бихме се явили на изпита за преминаване през Ада още веднъж.

Което, според законите на сътворението, би означавало шест епохи в чистилището за великата вещица, каквато изглежда в последното си въплъщение в деня на Великата година, поради бунта ѝ срещу собствената ѝ роля в сътворението – роля, която в деня на Великата година е била противоположна на ролята ѝ в нощта на Великата година.

Именно в този смисъл ние имат в творението този седемгодишен преход през епохи, за да опосредстват адаптацията към по-високи или по-ниски нива на съзнание. Обаче, несъвпадение и бунт на такова ниво имаме само при излизането от Ада (тоест, нощта на Великата година) и влизането в Рая. Накъде води този бунт, всички можем да видим.

Чрез несъответствието на такъв монументален майстор със собствената ѝ роля в творението, разбрах, че имаме обратното на съвпадението – тоест бунт – което е довело до планетарен ефект на хаос в творението, поради дуалността на този свят, представена от нашето разделение от нощта на Великата година.

Законът за човешката форма казва нещо подобно, в моя превод като „мистичен шизофреник“ (титла, предложена от Старицата на Стареца): ако плюсът и минусът не се балансират взаимно, цялото творение преминава през процеса на самоунищожение. И от това самоунищожение се ражда друг смисъл в сътворението – особено в контекста, където женският колектив (тоест минусът, стълбът на Луната) трябва да бъде представен от някого.

Това означава или че играем без Майстор номер 6 в сътворението, в деня на Великата година – което би било забавно от гледна точка на такъв велик майстор, да бъде блокиран в сътворението от собствените си уроци от Ада – или че Майстор номер 6 ще изиграе смисъла си по-късно, в резултат на тази игра.

Това, което също добавя имплицитна ревност към тази мисъл, във визията на Старата Жена, освен това чувство за война, което тя изпитва към Стареца. И така, като уроци, имаме неразбрани уроци в сътворението: урокът за властта, за любовта, за войната, за ревността, за предателството, за кражбата, за подигравката, за разврата, за самото сътворение. И неразбирането на тези уроци ни води до този планетарен хаос – защото тези уроци за сътворението никога няма да бъдат научени?

Дали перспективата на войната от Ада в Рая е може би любов? Предстои да видим. Но дилемите на сътворението са големи, особено когато мисля за значението на великата вещица на сътворението, за нея, за нейните владения и нейните фенове, които се озовават при изгрева на деня на Великата година – изгрев, който, очевидно, идва от Изток и Север и ще освети и разтвори тази планетарна мъгла над предишните ѝ владения, независимо от това.

Бунтът е бил духовно образователен, особено когато започнете да разбирате природата на уроците на учениците от тази форма през перспективата на уроците, открити от Белия Заек, които са отразени в техните уроци: лъжи, бягство, предателство, подигравки, упадък – които, очевидно, се оказаха „мамини синчета“, тоест на Старата Жена на Сътворението.

Велики воини, повлияни от вярванията на великата вещица, която в продължение на две епохи вярвала, че няма нищо по-висше от нея в сътворението и че никой не може да поиска отговорност за нейните дела.

Което беше вярно. Но тази илюзия беше донякъде смачкана през 2019 г. и оттогава досега, тази илюзия избледняваше ден след ден, с всеки урок, създаден от Старата Жена на Стареца чрез нейното непослушание. Което ни връща към този планетарен хаос. Толкова много война и омраза, ревност, защото Старата Жена на Стареца не знае тайните на поклонението, на смисъла на сътворението. Или вероятно не е разбирала, че е военнопленница със свободна воля в творението.

Нощта се е затворила и няма да се завърне още шест епохи, а този хаос в творението може да продължи само в светлина чрез ред – който се ражда чрез самоунищожението на хаоса.

Как завършва тази история – битката между тъмнината на този свят и светлината на този свят в Небето – е предсказуемо.

Особено когато разбираш, че утрото е съмнало и леля Ин – тази, която царува в териториите на Запада и Юга – не е господарката в това планетарно училище, а само смирена слугиня на Слънцето, достигнала края на своя мандат, влизайки в Царството на Слънцето, където се покланя пред своето Слънце, за да изиграе противоположното му значение в творението, според... час на великата година.

За учениците от тази форма остава въпросът: Quo vadis?

Към самоунищожение, заедно с тъмните форми на нощта на Великата година?

Или към светлина и смисъл в сътворението?

В крайна сметка, кой играе ролята на любовта на тази планета?

Може би отговорът е болезнено прост: никой. Не защото любовта не съществува, а защото тези, които е трябвало да я представляват, са я забравили. И в свят, където никой вече не играе любов, войната се превръща в единствения останал спектакъл.

Редакционни бележки:
Тази статия е жив документ, който в момента е в процес на разработка. Докато автоматизираният превод осигурява достъпност, нюансираните концепции може да изискват консултация с оригиналната румънско/дакска версия за